За пространството, времето и това, да бъдеш майка

Моята дъщеричка вече не е бебе. Трябваше това да ми е съвсем ясно, когато стана на 19. Оказва се, че не е било: защото докато опаковаме нещата ѝ за университета, аз все още не мога да повярвам, че е достатъчно голяма да замине да живее далеч от мама и татко.

Но, уви, в момента се случва.

Тя ме помоли да ѝ помогна да подреди новия си малък апартамент. Обърнете внимание: когато казвам “малък”, имам предвид наистина малък. Той едва ли е по-голям от стаята, в която е израснала! Но това можем да си позволим и всъщност е доста приятен. И най-вече тя го харесва.

Все още не е завършен (например тя още не е решила какви етажерки да сложи в миниатюрната си кухня), но сме готови с основните неща.

Например с хладилника. Липсата на място в кухнята затрудни това. Трябваше ни нещо малко, но просторно. Исках да е здрав и надежден, а по възможност и енергоспестяващ – като всички самоуважаващи се студенти дъщеря ми няма никакви пари, така че е важно да пести от сметките.

След известно търсене онлайн и питане сред приятели избрахме чудесен вграден хладилник Indesit за монтиране под плота. Супер сме доволни от него!

За такъв компактен уред някак са успели да поберат огромно пространство в него: полици в хладилника и във вратата, голяма кутия за лед и кутия за салати по цялата ширина. Стъклените рафтове са приятно допълнение, а и предоставят по-устойчиви повърхности. А системата за антибактериална защита гарантира, че храната на бебчето ми (да, все още я наричам така...) остава свежа по-дълго. По-малкото прахосване означава повече пестене. Превъзходно!

Пантите с възможност за обръщане също се оказаха полезни. Планировката на помещението е малко странна и трябваше хладилникът да се отваря от ляво надясно. След като го монтирахме, се вписа безпроблемно сред останалите шкафове.

ОК... Време е да се приготвяме за първото пътуване до новия ѝ дом. Ох, очите ми се пълнят със сълзи, дано не забележи.

Докато влизаме през вратата, държейки нелепо количество кутии и куфари в ръце, тя се обръща към мен и казва с леко треперещ глас: “Мамо, това винаги ще е моят дом, дори и да се изнеса, нали?”

ОК – забравете за кутиите. Време е за много, много силна прегръдка.